Безсмисълно

Пеперудите, които някой неблагоразумно бе нарекъл още преди еони години „мечти“, трептяха в нощното небе. Издигаха се към звездите, почиваха си на бледите ръце от светлина, които Луната протягаше към тях с майчинска грижовност и любов. А след това се учеха да летят в черния космос без да дишат, без да си говорят и така докато тежестта на всички копнежи, желания и молитви, които приютяваха крехките им телца, не ги повлечеше надолу.

Тогава винаги се намираше по едно слънце, чийто лъчи да заблестят в крилата на пеперудите, да заредят биологичните им батерии и с нови сили, те политаха нагоре.  Слънчевата светлина се отразяваше с такава огромна сила в пърхащите приключенци, че можеше да се види дори на Земята.  Такъв проблясък видях и аз, малко преди да се отвори Вратата някъде в другия край на града.

Скърцащият звук от пантите й ме изтръгна от замечтания унес, с който наблюдавах собствените си звездни пеперуди. От вътрешността на помещението се понася тежък звук – „туп-туп“, „туп-туп“. Светът започва да вибрира. До-ре-ми-фа-сол-ла-си-до. Ре е! Светът започва да вибрира в „ре“. Грешка, само аз вибрирам в „ре“, туптящото създание зад вратата говори на мен! Светът отново е различен, летен и прохладен, есенен и цъфтящ, а главата ми е приютила космос през който се носи звук на пърхащи криле.

somewhere only we know

Повей на вятъра, полюшваща се трева, избухваща звезда и отново се озовах на верандата на последния си дом. Там се скрих преди от летните жеги, горещия асфалт на училищните игрища, притеснения за изпити, ремонти и безсънни нощи. Там се скрих от меланхолично-депресантски дъждове, бури на съмнение, мирисът на страх и минало. Не усетих кога краката ми ме поведоха, кога избраха пътя към единствената такава къща на света.  Издига се предизвикателно, сама сред поле от огнена трева, сякаш в нея е затровена спяща принцеса, отразена в облачета живо огледало. Да, чувството, което ме обгръща, когато се завърна в някой от предишните си домове е неописуемо, чудно защо никога не го правя.

И тогава същият този повей на вятъра, който предшества всеки звезден взрив и който разлюлява всеки стрък трева, донася ехото на неспазени думи, които съм си изрекъл. Прожектира в съзнанието ми спомени от събития, които никога не съм посмял да предизвикам, шепти думи, които не съм изрекъл.

Не знам защо тръгнах назад, не знам дали искам да поправям скърцащите панти на всички къщи, които са ме приютявали. Просто исках да видя отново една от тях :)

… досега в „2010 – една одисея в София“

Пише ми се, а не съм депресиран, нямам нито изпит на другия ден, нито супер неотложна работа/курсови, проекти, обучения/. От друга страна,  вълшебната музика на God Is An Astronaut и млякото с нес явно подтикват към говорене и тъй като в 1:12 будните са дефицитни, а тези, с които ми се говори – вкаменелости от друга епоха – мислите ми ще криволичат под формата на заблудени буквички из виртуален лист хартия.

Решен да пиша колкото е възможно по-често (егоистично и за себе си), мисля да започна с това къде, аджеба, се запилях последните 3-4 месеца.

• Януари някаква сесия се бори с мен. Постигнах притеснително висок успех, но мизерният такъв от предния семестър ми прецаква стипендията. Все пак от себе си не го очаквах – червена точка и потупване по рамото! Извършах софийските улици в безцелни, но смислени разходки и не умрях от студ.
• Февруари бях зает да се самосъжалявам. Друго наистина не помня. Пък и малоумният месец е 28 дни, свърши прилично бързо.
• Март – месец мечта :) Качих се на 17 етаж на Малкото НДК. Не ви го пожелавам! Отново не се пребих по заледените улици. Приеха ме за член на AIESEC Унсс, като няма да ви кажа какво правим там, хъхъ! Станах на 23, след това отново на 22, щото повече ми харесва. Намерих  „100 години самота“! Невероятна книга, един от малкото случаи, в които очакванията ми се оправдават :) Ходих на четиридневна конференция, запознах се с почти трицифрено число хора, ядох горящи бонбонки и проспах някаква пролетна ваканция. Мамка муу (и гарвана)!

И тъй, от мързелив и тъп, сега съм мързелив, но с потенциал. Като всички българи, т.е. Само дето ЕС ни подценява, разни учени ни мразят и не искат да покажат официални данни, според които IQ-то ни е на първо място в 4 изследвани планети, а световната банка, давейки се от злоба, не иска да ни даде по един, полагащ ни се по право, милион.

И нещо по-сериозно – полудявам! Но за това ще пиша по-късно :) А, да, в пристъп на вдъхновение преименувах блога. „Best, you’ve got to be the best“!

Имало едно време…

Доближавам се внимателно до вратата, като моля тишината да ми бъде приятел съвсем за мъничко. Ледностуденият под хапе игриво и леко злобно босите ми крака, но поне ме оставя да вървя. Долепям ухо до вратата, а другата страна ме залива с цял океан от звуци. Лавини, падащи звезди, пляскане на пеперудени крила, нощни песни, вятър.  Затварям очи и се надигам  на пръсти към шпионката, тъй като все още не съм порастнал достатъчно. Вече не ми е нужна табуретка все пак! Миг колебание в тъмното, докато въображението ми прожектира причудливи образи. Трябва ли да погледна точно там, да отворя отново очи. Още не е късно да си легна. Вратата е заключена, масивна и непробиваема, стихията от другата страна няма да я пробие. Повторното позвъняване ме изтръгва от унеса. Отварям несъзнателно очи. Мъжът от другата страна е средно висок, с риза и дънки. А лицето му… прилича толкова много на по-старо „мен” .От устата ми се изтръгва уплашен вик. Очите му се приковават в шпионката, сега вече наистина знае, че съм тук. Страхът и любопитството се вплитат като змии в краката ми и ги циментират за плочките, сега мога само да гледам. Толкова много прилича на мен. От къде се е появил. И къде отиде цялата феерия от звуците на пеперуди и падащи звезди? Сякаш разгадал въпросът ми насред морето тишина, непознатият отмества погледа си към нещо в ръцете си. Кутийка. Усмивка се разлива по устните му, докато бавно маха капака. И отново светът се превръща в звуци, листата започват да падат, цветовете цъфтят, слонове тъпчат далечни земи, хората танцуват степ, звънчетата шумят, докато пощальоните вършат своята работа. И аз искам, толкова много искам тази кутийка! Капакът отново е поставен на мястото си, морето тишина удавя сетивата навред, след което непознатият се навежда и оставя така бленувания предмет пред вратата. Усмихва се за последно преди да поеме надолу по стълбите, а аз най-накрая разбирам какво се случва. Изчаквам входната врата да се хлопне, броя до 100 и отварям вратата. Миг по-късно свещения дар е в ръцете ми, които треперейки се борят да отворят кутията. Единствения звук, който се чува е този на затваряща се врата. Започвам да плача и плача толкова дълго, че не осъзнавам кога кутийката е продължила да го прави вместо мен. От нея се носи и звук на стъпващи боси детски крака, на мигащи очи, на плах вик.  Започвам да тичам, да викам от радост, пълня кутията с всякакви звуци. Щастливо дете! Дете, което нито си задава въпроса „от къде идва тази кутийка”, нито усеща влезлите при отварянето на вратата спомени.

See you at the bitter end…

Понякога разбираш, че си ограбен прекалено късно. Очите ти се оглеждат внимателно и търсят нещо нередно, ръцете ти преподреждат за пореден път всички чупливи частици изграждащи съществото ти, въображението сглобява всичко в един кристално ясен образ, през който може да се види всичко – от органите, поддържащи живота, до мислите и чувствата, украсени в синьо, оражево и червено. И всичко изглежда наред, правилно и работещо. Движиш се, чувстваш, усмихваш се, подхлъзваш се, падаш и ставаш. На пълни обороти. Докато някой ден, без конкретна причина, не почустваш кражбата. Всичко се проверява отначало и ето – не си усетил как някой е отчупил малки кристалчета от белите ти дробове, когато истински си вдишал от живота. Някои нюанси на червеното липсват, а синьото е някак прекалено тъмно. Очите ти те подвеждат с несъществуващи образи, а мастилото в туптящата огнена стъкленица е понамаляло. Започваш да се питаш как е възможно да не си открил всичко това по-рано. Наистина ли е била толкова голяма заблудата, че всичко е наред? Мислите ти започват да препускат из бледозелените степи на времето, появява се лице, после още едно.  Стават все повече и повече, но никой не изглежда на крадец. Хладната ръка на паниката сграбчва същата онази червено-оранжева стъкленица, която толкова много пазиш, защото нямаш отговор. Поддаваш се на желанието да се скриеш на сигурно под одеалото, сред кръга от светлината на запалени лампи. Уморяваш се от страха, унесът те залюлява на ръце и в просъница за секунди минава мисълта, че може би паметта е най-увредената съставка на съществото ти. Вече не си толкова убеден, че някой е откраднал, може би по собствено желание си подарил всичко. Пореден преглед. Очите ти се припознават, но наред с това виждат много повече, отколкото помниш да са могли. Оранжевото е по-ярко. Стъкленицата дрънчи по-силно. Намираш парчета чуждо стъкло, огнено и по-остро от твоето. Минава време, а след като най-накрая си осъзнал значението на находката си, започваш да се надяваш, че всичко това ти е било подарено. Че никой няма да си го поиска обратно, че никой не те мрази, защото го имаш. Плашиш се отново. Какво ще остане от истинското ти „аз” в края на всичко това? Ще има ли нещо от него вътре в теб изобщо или ще си разпилян в съществата на други хора? А дали те са запазили нещо от това, което са ти взели? Лягаш си отново, като този път гасиш лампите. Стискаш силно чуждото късче стъкло, греейки се на топлия му спомен. И не се страхуваш, защото е време да живееш.

Лабиринт

Някой казвал ли ви е на какво ухаят звездите? Опитах се да ги подуша, превърнах се за момент в  диво животинче, което ентусиазирано завира влажен нос в поредното непознато чудо, подарено му от природата. Точиците светеха, обонянието ми не улавяше нищо, а нощта ставаше все по-светла и по-светла, докато очите ми привикваха към безлунната тъмнината. Те са толкова много! Мънички, отдалечени на хиляди години, но успяха да ме завладеят за миг. Миг, в който носът ми успя да улови експлозия, горене, топлина. След това човешкото отново нахлу, шепнейки спомени за един звезден лабиринт, който видях последният път, когато седнах на перваза и по който някога желаех да тръгна. Убеден съм, без капчица съмнение, че води в нечия душа. А защо не във всички души, все пак те наистина са толкова много! Студът ми напомни за себе си ме изгони от перваза. Исках да споделя, че обичам лудостта си.

Knight Of Cydonia

Let's start over again
Why can't we start it over again
Just let us start it over again
And we'll be good
This time we'll get it, get it right
It's our last chance to forgive ourselves.

 

Лабиринтите на Сидония се ширят пред мен като наниз от хиляди червени безплодни долини, преливащи се една в друга чак до края на хоризонта. И в някои от тях са се сгушили къщички, толкова близо една до друга, сякаш споделят най-скъпите си тайни и се боят някой друг да не чуе. Само че в тези градчета никога не е имало, пък и няма да  има страх, защото обитателите им  са преборили хиляди черни урагани, само и само да стигнат тук. Скъсали са единствената вечна връзка на човечеството, превърнали са се в нещо различно от хора, открили са извора на свободата и сега гълтат с трепет от шепите си. Творят... започват от началото. Не, започват нещо съвсем ново. Че кога преди е имало рицари в Сидония? Кога възрастните са си играли повече от децата? Кога ли цели семейства са се катерили по онова скално лице, махайки с надеждата някой телескоп да ги забележи случайно?

Отпивам още глътка от странната напитка, която все още си няма име (понеже всичко това все още не се е случило) и казвам първо си  "наздраве" на мъничката светеща точна в небесния простор. Началото винаги е толкова чисто и невинно.

Glorious

„Трябва ли?”. „Не” е отговорът, щом мисля, а не чувствам. И накъде води този път сега, щом не е роден от саможертвата на някоя случайност? Посоката сигурно е грешна, но е по-добре да вървиш, вместо да потрепваш и да гледаш с големи, уплашени очи заострената табелка с надпис „СЪДБА“. Знае ли я някой защо сочи именно натам? По-добре е така, случайностите тъй или иначе не водят някъде, те са просто брънки в тъканта, малки трусове, които оставят спомени и глупави въпроси. Защо морето си няма портокали? Колко зимни дни са случайни?

Някои нямат ракети, с които да летят по чуждите планети. Затова скитат от град на град, спят под звездите, съзерцават лунната обител и мечтаят да повървят по късчета астероид. Или дори да хванат комета за опашката! И така ден след ден, докато пробудени художници не обагрят листата на дърветата в кърваво червено и не скрият небето зад сивкав параван. Печките затоплят толкова много земята, че звездите се топят и бягат надалеч, като сипят звезден прах по облаците. После завалява. Скитниците… те продължават да търсят лунен лъч, който да ги отведе на осветената космическа магистрала. Нарамили раници пълни със сандвичи и много надежда, ще вдигат палец пред всяка совалка, докато не стигнат своята цел, дори да е извън „Млечния път”. А после ще разказват беззвучно приключенията си на планетите, защото няма да могат да се приберат обратно. Ще станат прашинки, носени от космически вятър и ще махат винаги, когато прелитат около третата планета, както махат сега от прозорците на влака, докато подминават родните си градове. И така, докато един ден не започнат да падат бързо и взе по-бързо, към руините на нечии чужди мечти, на нечия чужда планета.

„Онзи ден видях заек, вчера – елен, а днес Вас.”

Имаше и още нещо, винаги има още нещо! Забравих… а и все още не чувствам :)

New born

Мирисът на пура се изнизва лениво през широко отворения прозорец. Мисля си за минутите, които вчера успяха да затворят думите в клетка и ги оставиха неизречени. Колко ли бяха те? 10? 15? 1? Честно казано, не знам дали има значение, не знам нито дали в някоя от тях е бил приютен „правилния“ миг, нито дали вече не е бил безвъзвратно отминал. Може би лежи някъде в потреперващите представи за бъдещето, може би не му е било писано да съществува. „Правилните“ мигове просто се раждат, те не зависят от никого – те са късмет и съдба. Ако вселената е решила да те награди, ще чуеш свирепия, борещ се срещу целия свят плач на новороденото вътре в теб.

Въздухът стана малко по-чист. Странно чувство е да пишеш, а животът ти да е напълно „наред“. Обичам новите усещания :)

Madrigal

Край. Дълго отлаганата смърт на една глупост настъпва, а след последните й спазматични опити да оживее, оставам само аз . Или поне се надявам да е така. Страх ме е да си помисля, че всичко това свършва, но изричам думата – край. Тишината я поглъща. Тя също е тук, жадна за още думи, които да погълне, но поне е лично моя. Думи или писъци. За нея е без значение, ето колко жестока е всъщност.

Край. Бърз и на пръв поглед безболезнен, такъв, какъвто само думите могат да предизвикат. А после от облаците закапват кървави капки. Дъждът се усилва и улиците се наводняват. Прекалено много кръв за нещо, родено толкова наскоро. Сред червените води, стичащи се към канавките, се носят и всичките „ако“, „хайде“, „обещай ми“, „някой ден“. Гледам ги от прозорчето на стаята си с недоумяващ поглед, защото им бях забранил да се появяват. Заслужават да се удавят, за което благодаря! Край. На някаква част или на всичко… не знам дали ме интересува. Тишината ми отново е тук. Поглъща думите на друг човек. Човек, който изрича моите мисли.

И докато денят, в който толкова неща свършват се изтъркулва, началото на следващия приближава. Но това са просто дни.

P.S. На Нин. Аз успях да седна и да пиша, надявам се ти да рисуваш! Знай, че нещата не стават по-добре след това.