Knight Of Cydonia

Let's start over again
Why can't we start it over again
Just let us start it over again
And we'll be good
This time we'll get it, get it right
It's our last chance to forgive ourselves.

 

Лабиринтите на Сидония се ширят пред мен като наниз от хиляди червени безплодни долини, преливащи се една в друга чак до края на хоризонта. И в някои от тях са се сгушили къщички, толкова близо една до друга, сякаш споделят най-скъпите си тайни и се боят някой друг да не чуе. Само че в тези градчета никога не е имало, пък и няма да  има страх, защото обитателите им  са преборили хиляди черни урагани, само и само да стигнат тук. Скъсали са единствената вечна връзка на човечеството, превърнали са се в нещо различно от хора, открили са извора на свободата и сега гълтат с трепет от шепите си. Творят... започват от началото. Не, започват нещо съвсем ново. Че кога преди е имало рицари в Сидония? Кога възрастните са си играли повече от децата? Кога ли цели семейства са се катерили по онова скално лице, махайки с надеждата някой телескоп да ги забележи случайно?

Отпивам още глътка от странната напитка, която все още си няма име (понеже всичко това все още не се е случило) и казвам първо си  "наздраве" на мъничката светеща точна в небесния простор. Началото винаги е толкова чисто и невинно.

Glorious

„Трябва ли?”. „Не” е отговорът, щом мисля, а не чувствам. И накъде води този път сега, щом не е роден от саможертвата на някоя случайност? Посоката сигурно е грешна, но е по-добре да вървиш, вместо да потрепваш и да гледаш с големи, уплашени очи заострената табелка с надпис „СЪДБА“. Знае ли я някой защо сочи именно натам? По-добре е така, случайностите тъй или иначе не водят някъде, те са просто брънки в тъканта, малки трусове, които оставят спомени и глупави въпроси. Защо морето си няма портокали? Колко зимни дни са случайни?

Някои нямат ракети, с които да летят по чуждите планети. Затова скитат от град на град, спят под звездите, съзерцават лунната обител и мечтаят да повървят по късчета астероид. Или дори да хванат комета за опашката! И така ден след ден, докато пробудени художници не обагрят листата на дърветата в кърваво червено и не скрият небето зад сивкав параван. Печките затоплят толкова много земята, че звездите се топят и бягат надалеч, като сипят звезден прах по облаците. После завалява. Скитниците… те продължават да търсят лунен лъч, който да ги отведе на осветената космическа магистрала. Нарамили раници пълни със сандвичи и много надежда, ще вдигат палец пред всяка совалка, докато не стигнат своята цел, дори да е извън „Млечния път”. А после ще разказват беззвучно приключенията си на планетите, защото няма да могат да се приберат обратно. Ще станат прашинки, носени от космически вятър и ще махат винаги, когато прелитат около третата планета, както махат сега от прозорците на влака, докато подминават родните си градове. И така, докато един ден не започнат да падат бързо и взе по-бързо, към руините на нечии чужди мечти, на нечия чужда планета.

„Онзи ден видях заек, вчера – елен, а днес Вас.”

Имаше и още нещо, винаги има още нещо! Забравих… а и все още не чувствам :)

New born

Мирисът на пура се изнизва лениво през широко отворения прозорец. Мисля си за минутите, които вчера успяха да затворят думите в клетка и ги оставиха неизречени. Колко ли бяха те? 10? 15? 1? Честно казано, не знам дали има значение, не знам нито дали в някоя от тях е бил приютен „правилния“ миг, нито дали вече не е бил безвъзвратно отминал. Може би лежи някъде в потреперващите представи за бъдещето, може би не му е било писано да съществува. „Правилните“ мигове просто се раждат, те не зависят от никого – те са късмет и съдба. Ако вселената е решила да те награди, ще чуеш свирепия, борещ се срещу целия свят плач на новороденото вътре в теб.

Въздухът стана малко по-чист. Странно чувство е да пишеш, а животът ти да е напълно „наред“. Обичам новите усещания :)

Madrigal

Край. Дълго отлаганата смърт на една глупост настъпва, а след последните й спазматични опити да оживее, оставам само аз . Или поне се надявам да е така. Страх ме е да си помисля, че всичко това свършва, но изричам думата – край. Тишината я поглъща. Тя също е тук, жадна за още думи, които да погълне, но поне е лично моя. Думи или писъци. За нея е без значение, ето колко жестока е всъщност.

Край. Бърз и на пръв поглед безболезнен, такъв, какъвто само думите могат да предизвикат. А после от облаците закапват кървави капки. Дъждът се усилва и улиците се наводняват. Прекалено много кръв за нещо, родено толкова наскоро. Сред червените води, стичащи се към канавките, се носят и всичките „ако“, „хайде“, „обещай ми“, „някой ден“. Гледам ги от прозорчето на стаята си с недоумяващ поглед, защото им бях забранил да се появяват. Заслужават да се удавят, за което благодаря! Край. На някаква част или на всичко… не знам дали ме интересува. Тишината ми отново е тук. Поглъща думите на друг човек. Човек, който изрича моите мисли.

И докато денят, в който толкова неща свършват се изтъркулва, началото на следващия приближава. Но това са просто дни.

P.S. На Нин. Аз успях да седна и да пиша, надявам се ти да рисуваш! Знай, че нещата не стават по-добре след това.

Eternally Missed

Стрелката на часовника се отмести и един пропуснат миг се откъсна от тъканта на настоящето. Понесен като есенен лист към миналото, той бързаше да се примири с нечестната си съдба. Единственото, което бе притежавал някога на този свят, беше надеждата, че някой ще го улови преди момента да отмине.

И той се нядаваше, макар да знаеше какви са хората – те никога не мислеха за миговете преди да е станало прекалено късно. А когато вече нямаше какво да се направи, започваха да се вайкат, да ги привикват един по един, изравяйки ги от катакомбите на миналото. Превръщаха ги в демони, обличаха ги в тъга и безсилна ярост, а след това изкривяваха дори този им облик през меланхолични огледала. Така невинните мигове биваха обричани на вечно страдание, прокълнати и затворени в спомени.

Докато се носеше към миналото, пропуснатият миг прости на хората. Все пак те бяха почти като него, надяваха се. Надяваха се, че следващия миг няма да е пропустнат. И въпреки всичко, те можеха да говорят, можеха да вървят. И бяха виновни. Една крачка и думи. Просто думи. Те решават всичко.

P.S. Мисля, че заслужавам награда, понеже съм послушен и съм пич! Така че кажи кога ше ядем сладолед!?? И благодаря :)

Un poco de tristeza

Стихийният вятър нападна и удари, а аз се задържах със сетни сили и отстъпих само крачка – нищо и никаква загуба в тази битка. Втората му атака, обаче, се оказа по-бърза и силна, и загубил опора се понесох назад, през коридора и към вратичката. Имаше врата, някъде там в белязаното от случайности начало. Надявам се, че в онзи свят случайностите наистина съществуваха, защото са по-малко зловещи от всички планове на някоя съдба.

Докато летях назад, тласкан от стихията като безжизнена кукла, забелязах отново картините, разположени на интервали по светлите стени. Горяха. На идване се спирах пред всяка една от тях и им се любувах толкова продължително, че по някое време изгубих представа дали изрисуваното по тях е нечия измислица или проекция на собствените ми спомени. Но дори да бяха чужди творения, болката ,че никога няма да ги видя отново, бе лично моя. Надявам се, че тогава, в онзи свят, нямаше никакво значение кое е истинско и кое не.

Вглъбен в мислите си и в загубата, спрях да усещам сблъсъците на тялото си в пода от червен мрамор. Та какво значение имаха те, сякаш не знам, че колкото по-нависоко се катериш, толкова повече боли когато падаш. Последната картина, която видях, бе пощадена от милувката на пламъците. Зимен пейзаж, тих и спокоен, но все пак някак сгрешен и… луд? В този миг дочух леко скръцване и вратата, не, случайността, се отвори и затвори, изхвърляйки ме на пуста улица. И, както правят всички случайности, заискри и се превърна в сребро. После в лимон. После в чаша алкохол, късче лед, капка вода, сол, книга, песен, дума, нищо. И тогава, в онзи случаен ден на този свят, заваля сняг, а аз все още не знам какво се намира отвъд стихийния вятър.

I think our lives have just begun

Отново ме е налегнало странното чувство, че нещо с подчертано положителен оттенък е на път да се случи. Ситуацията, хората, имената, самото събитие… те са все още бледа проекция във въображението ми, но контурите им стават все по-ясни с всяко едно „тик-так“. Тук се появява лекото ми притеснение, че никога досега тези ми усещания не са се сбъдвали, явно съм толкова гениален, че мога да преборя дори неизбежността :)

Арсенал 2 – 1 Хъл Сити! Никога не съм си и представял, че след  крайно драматично спечелен мач на любимия отбор (с гол от засада при това),  в близките 5 мин ще се случи нещо, което да изтрие усмивката ми, ама явно имам бедно въображение. Поне артилеристите ми се хванаха в ръце, контузените се завръщат, а Аршавин е безумно талантлив…  Хич не е хубаво да си краен привърженик на каквото е да е !

Няколкото разказчета на По, които прочетох, и които реално са причината да седна да пиша, дойдоха изненадващо мрачно на принципно крайно оптимистичната ми персона. Харесаха ми достатъчно, че да продължа да чета, но от друга страна позитивизмът ми се чувства крайно дискомфортно в момента и категорично не ми дава да отворя книгата отново. И хич не знам дали това е хубаво…

Открих, че вече не съм зле, след като взех първото си, от много време насам, правилно решение – от ония, които избягваш да вземеш с години. Освен това открих, че Muse са си само мои! И тъй като скоро време ще получа свещеното  право да си пожелая нещо – дано оттук насетне постовете ми от типа „мило дневниче“ да намалеят драстично, за сметка на онези кухите и безсмислени :)

Green Carnation

Прозрачност, прозрачност и все така прозрачност. Трепти постоянно, сякаш галена от лек пролетен вятър и някак успява да изглежда все още жива. Може би наистина е, може би найлоновите й гърди потрепват при всяка поета глътка, а синтетичното й сърце бие силно и по-истински от моето. И защо не – тя побира в себе си толкова много мечти и копнежи, сблъскали се с неприветливите условия на реалността, загубили всичките си цветове, но въпреки това живи. Мечтите не умират докато има „утре”.

Въпросът е, че зад тази безцветна феерия, заключена между думи като „може би” и „ако”, понякога съзирам нещо истински живо. Цветове. Движат се леко хаотично, сякаш направлявани от непохватна ръка, опитваща се да сглоби пъзел, без да знае каква точно картина трябва да се получи. Те също ме виждат, стига да не са прекалено улисани в дълбаене на коловози по небесните дъги. И в мига, в който усетя нечий от техните погледи, любопитството матира разума и страховете ми, и безотговорно ме повежда към шарките, през прозрачния океан, защото иска да знае какъв е моя цвят. Когато пристигнем винаги е прекалено късно, но така е по-добре. Може би няма цвят.

“Verde carne, pelo verde,
con ojos de fría plata.”

I don’t know why… a soul…

Оскарите минаха, първите мачове от осминафиналите на Шампионската Лига също, сесията и тя, пак ще почват разни риалити шоута по кабеларките, обявиха Mass Effect 2, а компютърът ми стаде багажа преди 2-3 седмици. От чисто любопитство, мисля да прогоня за мъничко летаргичното си настроение и да отида да гледам на кино двата основни претендента за грозноватите статуетки на Академията, току виж стават за нещо. Арсенал 1 – 0 Рома, останалите слабо ме греят, моя милост – адски доволна. Доволна и защото, след като старото й pc отказа да функционира, се сдоби с ново, на което да може да навакса пропуснатото в гейминг кариерата си през последните 2-3 години. В следствие на което нещо няма желание да седне да пише. А има толкова неща, над които мога да поразсъждавам – например адски ми е чудно как организмът ми успява да функционира все още, особено предвид количествата храна, които поема (по-скоро липсата им) и малкото сън. Има и разни по-сложни, но тях ще си ги пазя за момента, в който пак ще трябва да се приземя в реалността. А това няма да се случи през следващите 40 level-a на героя ми в Mass Effect.

Ах, дам, и благодаря на любимата ми ирония, която баш сега се намеси и започна да пуска музика от една специална папка :)

I <3 Malkavians

Тъй като се оказа, че има повече от 1 човек, който чат пат проверява какво става натук, и тъй като съм послушно дете, изпаднало в творческа криза, пействам следната творба на Нийл Геймън, за да отчета някаква дейност :Р В тон с поредната ударна вълна любов към вампирите (поне към тези, които следват Маскарада).

Vampire Sestina

I wait here at the boundaries of dream,
all shadow-wrapped. The dark air tastes of night,
so cold and crisp, and I wait for my love.
The moon has bleached the color from her stone.
She’ll come, and then we’ll stalk this pretty world
alive to darkness and the tang of blood.

It is a lonely game, the quest for blood,
but still, a body’s got the right to dream
and I’d not give it up for all the world.
The moon has leeched the darkness from the night.
I stand in shadows, staring at her stone:
Undead, my lover . . . O, undead my love?

I dreamt you while I slept today and love
meant more to me than life — meant more than blood.
The sunlight sought me, deep beneath my stone,
more dead than any corpse but still a dream
until I woke as vapor into night
and sunset forced me out into the world.

For many centuries I’ve walked the world
dispensing something that resembled love –
a stolen kiss, then back into the night
contented by the life and by the blood.
And come the morning I was just a dream,
cold body chilling underneath a stone.

I said I would not hurt you. Am I stone
to leave you prey to time and to the world?
I offered you a truth beyond your dreams
while all you had to offer was your love.
I told you not to worry and that blood
tastes sweeter on the wing and late at night.

Sometimes my lovers rise to walk the night . . .
Sometimes they lie, cold corpse beneath a stone,
and never know the joys of bed and blood,
of walking through the shadows of the world;
instead they rot to maggots. O my love
they whispered you had risen, in my dream.

I’ve waited by your stone for half the night
but you won’t leave your dream to hunt for blood.
Good night, my love. I offered you the world.