Някой казвал ли ви е на какво ухаят звездите? Опитах се да ги подуша, превърнах се за момент в  диво животинче, което ентусиазирано завира влажен нос в поредното непознато чудо, подарено му от природата. Точиците светеха, обонянието ми не улавяше нищо, а нощта ставаше все по-светла и по-светла, докато очите ми привикваха към безлунната тъмнината. Те са толкова много! Мънички, отдалечени на хиляди години, но успяха да ме завладеят за миг. Миг, в който носът ми успя да улови експлозия, горене, топлина. След това човешкото отново нахлу, шепнейки спомени за един звезден лабиринт, който видях последният път, когато седнах на перваза и по който някога желаех да тръгна. Убеден съм, без капчица съмнение, че води в нечия душа. А защо не във всички души, все пак те наистина са толкова много! Студът ми напомни за себе си ме изгони от перваза. Исках да споделя, че обичам лудостта си.