See you at the bitter end…

Понякога разбираш, че си ограбен прекалено късно. Очите ти се оглеждат внимателно и търсят нещо нередно, ръцете ти преподреждат за пореден път всички чупливи частици изграждащи съществото ти, въображението сглобява всичко в един кристално ясен образ, през който може да се види всичко – от органите, поддържащи живота, до мислите и чувствата, украсени в синьо, оражево и червено. И всичко изглежда наред, правилно и работещо. Движиш се, чувстваш, усмихваш се, подхлъзваш се, падаш и ставаш. На пълни обороти. Докато някой ден, без конкретна причина, не почустваш кражбата. Всичко се проверява отначало и ето – не си усетил как някой е отчупил малки кристалчета от белите ти дробове, когато истински си вдишал от живота. Някои нюанси на червеното липсват, а синьото е някак прекалено тъмно. Очите ти те подвеждат с несъществуващи образи, а мастилото в туптящата огнена стъкленица е понамаляло. Започваш да се питаш как е възможно да не си открил всичко това по-рано. Наистина ли е била толкова голяма заблудата, че всичко е наред? Мислите ти започват да препускат из бледозелените степи на времето, появява се лице, после още едно.  Стават все повече и повече, но никой не изглежда на крадец. Хладната ръка на паниката сграбчва същата онази червено-оранжева стъкленица, която толкова много пазиш, защото нямаш отговор. Поддаваш се на желанието да се скриеш на сигурно под одеалото, сред кръга от светлината на запалени лампи. Уморяваш се от страха, унесът те залюлява на ръце и в просъница за секунди минава мисълта, че може би паметта е най-увредената съставка на съществото ти. Вече не си толкова убеден, че някой е откраднал, може би по собствено желание си подарил всичко. Пореден преглед. Очите ти се припознават, но наред с това виждат много повече, отколкото помниш да са могли. Оранжевото е по-ярко. Стъкленицата дрънчи по-силно. Намираш парчета чуждо стъкло, огнено и по-остро от твоето. Минава време, а след като най-накрая си осъзнал значението на находката си, започваш да се надяваш, че всичко това ти е било подарено. Че никой няма да си го поиска обратно, че никой не те мрази, защото го имаш. Плашиш се отново. Какво ще остане от истинското ти „аз” в края на всичко това? Ще има ли нещо от него вътре в теб изобщо или ще си разпилян в съществата на други хора? А дали те са запазили нещо от това, което са ти взели? Лягаш си отново, като този път гасиш лампите. Стискаш силно чуждото късче стъкло, греейки се на топлия му спомен. И не се страхуваш, защото е време да живееш.