Доближавам се внимателно до вратата, като моля тишината да ми бъде приятел съвсем за мъничко. Ледностуденият под хапе игриво и леко злобно босите ми крака, но поне ме оставя да вървя. Долепям ухо до вратата, а другата страна ме залива с цял океан от звуци. Лавини, падащи звезди, пляскане на пеперудени крила, нощни песни, вятър.  Затварям очи и се надигам  на пръсти към шпионката, тъй като все още не съм порастнал достатъчно. Вече не ми е нужна табуретка все пак! Миг колебание в тъмното, докато въображението ми прожектира причудливи образи. Трябва ли да погледна точно там, да отворя отново очи. Още не е късно да си легна. Вратата е заключена, масивна и непробиваема, стихията от другата страна няма да я пробие. Повторното позвъняване ме изтръгва от унеса. Отварям несъзнателно очи. Мъжът от другата страна е средно висок, с риза и дънки. А лицето му… прилича толкова много на по-старо „мен” .От устата ми се изтръгва уплашен вик. Очите му се приковават в шпионката, сега вече наистина знае, че съм тук. Страхът и любопитството се вплитат като змии в краката ми и ги циментират за плочките, сега мога само да гледам. Толкова много прилича на мен. От къде се е появил. И къде отиде цялата феерия от звуците на пеперуди и падащи звезди? Сякаш разгадал въпросът ми насред морето тишина, непознатият отмества погледа си към нещо в ръцете си. Кутийка. Усмивка се разлива по устните му, докато бавно маха капака. И отново светът се превръща в звуци, листата започват да падат, цветовете цъфтят, слонове тъпчат далечни земи, хората танцуват степ, звънчетата шумят, докато пощальоните вършат своята работа. И аз искам, толкова много искам тази кутийка! Капакът отново е поставен на мястото си, морето тишина удавя сетивата навред, след което непознатият се навежда и оставя така бленувания предмет пред вратата. Усмихва се за последно преди да поеме надолу по стълбите, а аз най-накрая разбирам какво се случва. Изчаквам входната врата да се хлопне, броя до 100 и отварям вратата. Миг по-късно свещения дар е в ръцете ми, които треперейки се борят да отворят кутията. Единствения звук, който се чува е този на затваряща се врата. Започвам да плача и плача толкова дълго, че не осъзнавам кога кутийката е продължила да го прави вместо мен. От нея се носи и звук на стъпващи боси детски крака, на мигащи очи, на плах вик.  Започвам да тичам, да викам от радост, пълня кутията с всякакви звуци. Щастливо дете! Дете, което нито си задава въпроса „от къде идва тази кутийка”, нито усеща влезлите при отварянето на вратата спомени.