You are currently browsing the monthly archive for април 2010.
Пеперудите, които някой неблагоразумно бе нарекъл още преди еони години “мечти”, трептяха в нощното небе. Издигаха се към звездите, почиваха си на бледите ръце от светлина, които Луната протягаше към тях с майчинска грижовност и любов. А след това се учеха да летят в черния космос без да дишат, без да си говорят и така докато тежестта на всички копнежи, желания и молитви, които приютяваха крехките им телца, не ги повлечеше надолу.
Тогава винаги се намираше по едно слънце, чийто лъчи да заблестят в крилата на пеперудите, да заредят биологичните им батерии и с нови сили, те политаха нагоре. Слънчевата светлина се отразяваше с такава огромна сила в пърхащите приключенци, че можеше да се види дори на Земята. Такъв проблясък видях и аз, малко преди да се отвори Вратата някъде в другия край на града.
Скърцащият звук от пантите й ме изтръгна от замечтания унес, с който наблюдавах собствените си звездни пеперуди. От вътрешността на помещението се понася тежък звук – “туп-туп”, “туп-туп”. Светът започва да вибрира. До-ре-ми-фа-сол-ла-си-до. Ре е! Светът започва да вибрира в “ре”. Грешка, само аз вибрирам в “ре”, туптящото създание зад вратата говори на мен! Светът отново е различен, летен и прохладен, есенен и цъфтящ, а главата ми е приютила космос през който се носи звук на пърхащи криле.
Повей на вятъра, полюшваща се трева, избухваща звезда и отново се озовах на верандата на последния си дом. Там се скрих преди от летните жеги, горещия асфалт на училищните игрища, притеснения за изпити, ремонти и безсънни нощи. Там се скрих от меланхолично-депресантски дъждове, бури на съмнение, мирисът на страх и минало. Не усетих кога краката ми ме поведоха, кога избраха пътя към единствената такава къща на света. Издига се предизвикателно, сама сред поле от огнена трева, сякаш в нея е затровена спяща принцеса, отразена в облачета живо огледало. Да, чувството, което ме обгръща, когато се завърна в някой от предишните си домове е неописуемо, чудно защо никога не го правя.
И тогава същият този повей на вятъра, който предшества всеки звезден взрив и който разлюлява всеки стрък трева, донася ехото на неспазени думи, които съм си изрекъл. Прожектира в съзнанието ми спомени от събития, които никога не съм посмял да предизвикам, шепти думи, които не съм изрекъл.
Не знам защо тръгнах назад, не знам дали искам да поправям скърцащите панти на всички къщи, които са ме приютявали. Просто исках да видя отново една от тях :)
Пише ми се, а не съм депресиран, нямам нито изпит на другия ден, нито супер неотложна работа/курсови, проекти, обучения/. От друга страна, вълшебната музика на God Is An Astronaut и млякото с нес явно подтикват към говорене и тъй като в 1:12 будните са дефицитни, а тези, с които ми се говори – вкаменелости от друга епоха – мислите ми ще криволичат под формата на заблудени буквички из виртуален лист хартия.
Решен да пиша колкото е възможно по-често (егоистично и за себе си), мисля да започна с това къде, аджеба, се запилях последните 3-4 месеца.
- Януари някаква сесия се бори с мен. Постигнах притеснително висок успех, но мизерният такъв от предния семестър ми прецаква стипендията. Все пак от себе си не го очаквах – червена точка и потупване по рамото! Извършах софийските улици в безцелни, но смислени разходки и не умрях от студ.
- Февруари бях зает да се самосъжалявам. Друго наистина не помня. Пък и малоумният месец е 28 дни, свърши прилично бързо.
- Март – месец мечта :) Качих се на 17 етаж на Малкото НДК. Не ви го пожелавам! Отново не се пребих по заледените улици. Приеха ме за член на AIESEC Унсс, като няма да ви кажа какво правим там, хъхъ! Станах на 23, след това отново на 22, щото повече ми харесва. Намерих “100 години самота”! Невероятна книга, един от малкото случаи, в които очакванията ми се оправдават :) Ходих на четиридневна конференция, запознах се с почти трицифрено число хора, ядох горящи бонбонки и проспах някаква пролетна ваканция. Мамка муу (и гарвана)!
И тъй, от мързелив и тъп, сега съм мързелив, но с потенциал. Като всички българи, т.е. Само дето ЕС ни подценява, разни учени ни мразят и не искат да покажат официални данни, според които IQ-то ни е на първо място в 4 изследвани планети, а световната банка, давейки се от злоба, не иска да ни даде по един, полагащ ни се по право, милион.
И нещо по-сериозно – полудявам! Но за това ще пиша по-късно :) А, да, в пристъп на вдъхновение преименувах блога. “Best, you’ve got to be the best”!
