Повей на вятъра, полюшваща се трева, избухваща звезда и отново се озовах на верандата на последния си дом. Там се скрих преди от летните жеги, горещия асфалт на училищните игрища, притеснения за изпити, ремонти и безсънни нощи. Там се скрих от меланхолично-депресантски дъждове, бури на съмнение, мирисът на страх и минало. Не усетих кога краката ми ме поведоха, кога избраха пътя към единствената такава къща на света.  Издига се предизвикателно, сама сред поле от огнена трева, сякаш в нея е затровена спяща принцеса, отразена в облачета живо огледало. Да, чувството, което ме обгръща, когато се завърна в някой от предишните си домове е неописуемо, чудно защо никога не го правя.

И тогава същият този повей на вятъра, който предшества всеки звезден взрив и който разлюлява всеки стрък трева, донася ехото на неспазени думи, които съм си изрекъл. Прожектира в съзнанието ми спомени от събития, които никога не съм посмял да предизвикам, шепти думи, които не съм изрекъл.

Не знам защо тръгнах назад, не знам дали искам да поправям скърцащите панти на всички къщи, които са ме приютявали. Просто исках да видя отново една от тях :)