Безсмисълно

Пеперудите, които някой неблагоразумно бе нарекъл още преди еони години “мечти”, трептяха в нощното небе. Издигаха се към звездите, почиваха си на бледите ръце от светлина, които Луната протягаше към тях с майчинска грижовност и любов. А след това се учеха да летят в черния космос без да дишат, без да си говорят и така докато тежестта на всички копнежи, желания и молитви, които приютяваха крехките им телца, не ги повлечеше надолу.

Тогава винаги се намираше по едно слънце, чийто лъчи да заблестят в крилата на пеперудите, да заредят биологичните им батерии и с нови сили, те политаха нагоре.  Слънчевата светлина се отразяваше с такава огромна сила в пърхащите приключенци, че можеше да се види дори на Земята.  Такъв проблясък видях и аз, малко преди да се отвори Вратата някъде в другия край на града.

Скърцащият звук от пантите й ме изтръгна от замечтания унес, с който наблюдавах собствените си звездни пеперуди. От вътрешността на помещението се понася тежък звук – “туп-туп”, “туп-туп”. Светът започва да вибрира. До-ре-ми-фа-сол-ла-си-до. Ре е! Светът започва да вибрира в “ре”. Грешка, само аз вибрирам в “ре”, туптящото създание зад вратата говори на мен! Светът отново е различен, летен и прохладен, есенен и цъфтящ, а главата ми е приютила космос през който се носи звук на пърхащи криле.