A year to remember (2015)

Не толкова скоро след края на една доста събитийна година, успявам да намеря време, за да преосмисля, а и запиша, какво точно ми се случи. Не искам да пропускам момента – с времето всичко избедлява и след година вероятно няма да помня всичко, когато се опитвам да си отговоря на простичкият въпрос успешна ли е била 2016.

Не помня кога точно си казах, че колкото и хубава да бе 2014, 2015 ще я отвее, просто защото ще направя всичко възможно. Не направих всичко възможно, но гледайки назад, вселената и късметът също са ударили едно стабилно рамо, за да може това да стане факт. В ретроспекция, най-важните моменти:

Гледах Muse на живо, за първи път през живота си. В Полша. След 3 дни път с автобус и още толкова наобратно (дълга история). Толкова отдавна си мечтаех да ги видя, сигурно станаха 10-тина години. Всъщност беше удивително просто – и заминаването, и организацията – всичко. Помня екзалтацията от концерта, Мат Белъми, който излезе на сцената под крясъците на Drill Sergeant и рифа на Psycho, предизвиквайки такова странно пого и люшкане, че кислорода не стигаше. Моментът, в който Stockholm Syndrome е навсякъде около теб, в който пляскаш и крещиш в такт с Apocalypse please, конфетите на Mercy, след които забравихме, че изобщо има концерт. И през цялото това време Алекс, която освен че беше прекрасна, удари някакъв заблеян поляк, само и само за да предизвика малко пого на Knights of Cydonia. Някои мечти се сбъдват лесно, ако просто започнеш да действаш.

Естествено, отварям дума и за Александра, с която не само, че се запознах тази година, не само, че беше до мен през целия концерт, но и по всяка вероятност ще вземе да се окаже жената на живота ми – поне нещата изглеждат така 8 месеца по-късно. Като се замисля, само след 2-3 седмици ще заживеем заедно. Освен че е красива, забавна и кретенче, изживяхме толкова много неща – от 4ти километър, през Маркес, люляците, вечерята в парка, с която ме „свали“, четирите дни, прекарани из балкана, вечерните запивания с ром, лилавите таралежи.

И разбира се, първото ни по-голямо разочарование, след като решихме да не ходим в Париж, въпреки купените билети, наетите жилища и всичко, заради атентатите.

По някое време станах и alumni в AIESEC, което все пак ми носи успокоение – и аз съм дал нещо на организацията и тези мили, млади и будни студентчета.

Вдигнаха ми заплатата. 3 пъти. Не се оплаквам, като се замисля. Все пак, когато започна 2015 маркетинг екипа ни се състоеше от скромните на брой 4 души – в края на годината останалите три вече се бяха сменили. Някак се преживява, а и новите лица са забавни.

Това е годината, в която ми извадиха сливиците, при все, че приближавам 30-те. Хем е смешно, хем беше такова ходене по мъките от май до септември – не помня колко на брой ангини, 1 абсцес и 1 месец пиене на водичка, за да съм сигурен, че ще съм в кондиция за операцията. На редове изглежда малко и незначително, но определено беляза цялата година. Сега вече бях забравил за него, но си беше доста неприятно изживяване.

Тази година разбрах и колко важно е правилното целеполагане. Едно от нещата, които исках да направя, бе да се поразчупя в кръста и да се запиша на суинг танци. Планът го преизпълних, понеже се записах два пъти. Ама и двата пъти не го завърших тоя курс, така че кел файда.

Естествено, срещах нови хора, с Пепс продължаваме да сме си ходим по партита (но по-рядко), Павката замина за Лондон и разби нашата сплотена тройка алкохолици. Калина също замина за Германия. През следващата година (вече тази) трябва и аз да го измисля.

2016 започна добре – повишиха ме, с Алекс отново се записваме на курсове по танци, предстои ми гореспоменатото изнасяне (включващо playstation 3 и 43″ плазма, милата Алекс). What’s next? :)

Advertisements

Безсмисълно

Пеперудите, които някой неблагоразумно бе нарекъл още преди еони години „мечти“, трептяха в нощното небе. Издигаха се към звездите, почиваха си на бледите ръце от светлина, които Луната протягаше към тях с майчинска грижовност и любов. А след това се учеха да летят в черния космос без да дишат, без да си говорят и така докато тежестта на всички копнежи, желания и молитви, които приютяваха крехките им телца, не ги повлечеше надолу.

Тогава винаги се намираше по едно слънце, чийто лъчи да заблестят в крилата на пеперудите, да заредят биологичните им батерии и с нови сили, те политаха нагоре.  Слънчевата светлина се отразяваше с такава огромна сила в пърхащите приключенци, че можеше да се види дори на Земята.  Такъв проблясък видях и аз, малко преди да се отвори Вратата някъде в другия край на града.

Скърцащият звук от пантите й ме изтръгна от замечтания унес, с който наблюдавах собствените си звездни пеперуди. От вътрешността на помещението се понася тежък звук – „туп-туп“, „туп-туп“. Светът започва да вибрира. До-ре-ми-фа-сол-ла-си-до. Ре е! Светът започва да вибрира в „ре“. Грешка, само аз вибрирам в „ре“, туптящото създание зад вратата говори на мен! Светът отново е различен, летен и прохладен, есенен и цъфтящ, а главата ми е приютила космос през който се носи звук на пърхащи криле.

somewhere only we know

Повей на вятъра, полюшваща се трева, избухваща звезда и отново се озовах на верандата на последния си дом. Там се скрих преди от летните жеги, горещия асфалт на училищните игрища, притеснения за изпити, ремонти и безсънни нощи. Там се скрих от меланхолично-депресантски дъждове, бури на съмнение, мирисът на страх и минало. Не усетих кога краката ми ме поведоха, кога избраха пътя към единствената такава къща на света.  Издига се предизвикателно, сама сред поле от огнена трева, сякаш в нея е затровена спяща принцеса, отразена в облачета живо огледало. Да, чувството, което ме обгръща, когато се завърна в някой от предишните си домове е неописуемо, чудно защо никога не го правя.

И тогава същият този повей на вятъра, който предшества всеки звезден взрив и който разлюлява всеки стрък трева, донася ехото на неспазени думи, които съм си изрекъл. Прожектира в съзнанието ми спомени от събития, които никога не съм посмял да предизвикам, шепти думи, които не съм изрекъл.

Не знам защо тръгнах назад, не знам дали искам да поправям скърцащите панти на всички къщи, които са ме приютявали. Просто исках да видя отново една от тях :)

… досега в „2010 – една одисея в София“

Пише ми се, а не съм депресиран, нямам нито изпит на другия ден, нито супер неотложна работа/курсови, проекти, обучения/. От друга страна,  вълшебната музика на God Is An Astronaut и млякото с нес явно подтикват към говорене и тъй като в 1:12 будните са дефицитни, а тези, с които ми се говори – вкаменелости от друга епоха – мислите ми ще криволичат под формата на заблудени буквички из виртуален лист хартия.

Решен да пиша колкото е възможно по-често (егоистично и за себе си), мисля да започна с това къде, аджеба, се запилях последните 3-4 месеца.

  • Януари някаква сесия се бори с мен. Постигнах притеснително висок успех, но мизерният такъв от предния семестър ми прецаква стипендията. Все пак от себе си не го очаквах – червена точка и потупване по рамото! Извършах софийските улици в безцелни, но смислени разходки и не умрях от студ.
  • Февруари бях зает да се самосъжалявам. Друго наистина не помня. Пък и малоумният месец е 28 дни, свърши прилично бързо.
  • Март – месец мечта :) Качих се на 17 етаж на Малкото НДК. Не ви го пожелавам! Отново не се пребих по заледените улици. Приеха ме за член на AIESEC Унсс, като няма да ви кажа какво правим там, хъхъ! Станах на 23, след това отново на 22, щото повече ми харесва. Намерих  „100 години самота“! Невероятна книга, един от малкото случаи, в които очакванията ми се оправдават :) Ходих на четиридневна конференция, запознах се с почти трицифрено число хора, ядох горящи бонбонки и проспах някаква пролетна ваканция. Мамка муу (и гарвана)!

И тъй, от мързелив и тъп, сега съм мързелив, но с потенциал. Като всички българи, т.е. Само дето ЕС ни подценява, разни учени ни мразят и не искат да покажат официални данни, според които IQ-то ни е на първо място в 4 изследвани планети, а световната банка, давейки се от злоба, не иска да ни даде по един, полагащ ни се по право, милион.

И нещо по-сериозно – полудявам! Но за това ще пиша по-късно :) А, да, в пристъп на вдъхновение преименувах блога. „Best, you’ve got to be the best“!

Имало едно време…

Доближавам се внимателно до вратата, като моля тишината да ми бъде приятел съвсем за мъничко. Ледностуденият под хапе игриво и леко злобно босите ми крака, но поне ме оставя да вървя. Долепям ухо до вратата, а другата страна ме залива с цял океан от звуци. Лавини, падащи звезди, пляскане на пеперудени крила, нощни песни, вятър.  Затварям очи и се надигам  на пръсти към шпионката, тъй като все още не съм порастнал достатъчно. Вече не ми е нужна табуретка все пак! Миг колебание в тъмното, докато въображението ми прожектира причудливи образи. Трябва ли да погледна точно там, да отворя отново очи. Още не е късно да си легна. Вратата е заключена, масивна и непробиваема, стихията от другата страна няма да я пробие. Повторното позвъняване ме изтръгва от унеса. Отварям несъзнателно очи. Мъжът от другата страна е средно висок, с риза и дънки. А лицето му… прилича толкова много на по-старо „мен” .От устата ми се изтръгва уплашен вик. Очите му се приковават в шпионката, сега вече наистина знае, че съм тук. Страхът и любопитството се вплитат като змии в краката ми и ги циментират за плочките, сега мога само да гледам. Толкова много прилича на мен. От къде се е появил. И къде отиде цялата феерия от звуците на пеперуди и падащи звезди? Сякаш разгадал въпросът ми насред морето тишина, непознатият отмества погледа си към нещо в ръцете си. Кутийка. Усмивка се разлива по устните му, докато бавно маха капака. И отново светът се превръща в звуци, листата започват да падат, цветовете цъфтят, слонове тъпчат далечни земи, хората танцуват степ, звънчетата шумят, докато пощальоните вършат своята работа. И аз искам, толкова много искам тази кутийка! Капакът отново е поставен на мястото си, морето тишина удавя сетивата навред, след което непознатият се навежда и оставя така бленувания предмет пред вратата. Усмихва се за последно преди да поеме надолу по стълбите, а аз най-накрая разбирам какво се случва. Изчаквам входната врата да се хлопне, броя до 100 и отварям вратата. Миг по-късно свещения дар е в ръцете ми, които треперейки се борят да отворят кутията. Единствения звук, който се чува е този на затваряща се врата. Започвам да плача и плача толкова дълго, че не осъзнавам кога кутийката е продължила да го прави вместо мен. От нея се носи и звук на стъпващи боси детски крака, на мигащи очи, на плах вик.  Започвам да тичам, да викам от радост, пълня кутията с всякакви звуци. Щастливо дете! Дете, което нито си задава въпроса „от къде идва тази кутийка”, нито усеща влезлите при отварянето на вратата спомени.

See you at the bitter end…

Понякога разбираш, че си ограбен прекалено късно. Очите ти се оглеждат внимателно и търсят нещо нередно, ръцете ти преподреждат за пореден път всички чупливи частици изграждащи съществото ти, въображението сглобява всичко в един кристално ясен образ, през който може да се види всичко – от органите, поддържащи живота, до мислите и чувствата, украсени в синьо, оражево и червено. И всичко изглежда наред, правилно и работещо. Движиш се, чувстваш, усмихваш се, подхлъзваш се, падаш и ставаш. На пълни обороти. Докато някой ден, без конкретна причина, не почустваш кражбата. Всичко се проверява отначало и ето – не си усетил как някой е отчупил малки кристалчета от белите ти дробове, когато истински си вдишал от живота. Някои нюанси на червеното липсват, а синьото е някак прекалено тъмно. Очите ти те подвеждат с несъществуващи образи, а мастилото в туптящата огнена стъкленица е понамаляло. Започваш да се питаш как е възможно да не си открил всичко това по-рано. Наистина ли е била толкова голяма заблудата, че всичко е наред? Мислите ти започват да препускат из бледозелените степи на времето, появява се лице, после още едно.  Стават все повече и повече, но никой не изглежда на крадец. Хладната ръка на паниката сграбчва същата онази червено-оранжева стъкленица, която толкова много пазиш, защото нямаш отговор. Поддаваш се на желанието да се скриеш на сигурно под одеалото, сред кръга от светлината на запалени лампи. Уморяваш се от страха, унесът те залюлява на ръце и в просъница за секунди минава мисълта, че може би паметта е най-увредената съставка на съществото ти. Вече не си толкова убеден, че някой е откраднал, може би по собствено желание си подарил всичко. Пореден преглед. Очите ти се припознават, но наред с това виждат много повече, отколкото помниш да са могли. Оранжевото е по-ярко. Стъкленицата дрънчи по-силно. Намираш парчета чуждо стъкло, огнено и по-остро от твоето. Минава време, а след като най-накрая си осъзнал значението на находката си, започваш да се надяваш, че всичко това ти е било подарено. Че никой няма да си го поиска обратно, че никой не те мрази, защото го имаш. Плашиш се отново. Какво ще остане от истинското ти „аз” в края на всичко това? Ще има ли нещо от него вътре в теб изобщо или ще си разпилян в съществата на други хора? А дали те са запазили нещо от това, което са ти взели? Лягаш си отново, като този път гасиш лампите. Стискаш силно чуждото късче стъкло, греейки се на топлия му спомен. И не се страхуваш, защото е време да живееш.