Шофьор на такси

Таксито беше ново и чисто – в пълен притововес на обичайната гледка от напукани кожени салони, вмирисани на цигари купета и сплъстена мръсотия, характерни за софийските „бакшиши“. В колата се носеха звуци на леки рок китари – кошмарът на голяма част от пияните младежи, прибиращи се по късна доба. Шофьорът – спретнат мъж, отдавна прекрачил предверието на средната възраст, ведро поздрави, докато се качвахме. Светлината проблясваше по сребърната му къса коса и леко се спускаше по бръчките около очите му. Това беше всичко, което видях от задната седалка. Потеглихме. Не помня много от остатъка от пътуването, потънал в музиката и среднощни блянове. „Но с добър ден, да те срещна аз не мога.“ „Сигнал“, ми просветна, а мислите ми потекоха в ново русло, по посоката на текста на песента и пътуването по Царградско продължи. В един момент погледът ми застина върху радиото. Песните на „Сигнал“ се сменяха една по една, в албумен ред, леко педантично, подсказвайки, че групата и тази музика са нещо специално за среброкосия мъж зад волана. „Смешно“, отбелязах си наум, „Сигурно върти една и съща музика 30 години от живота си, зациклил в нея. Слушаш едно и също и така си минава живота.“

Дойде и моята спирка, последен пътник, Младост 4, Фантастико, но старото, не онова другото, понеже е важно да го уточнявам всеки път. Подадох парите с пожелание за лека вечер и нещо в мен (червената лампичка, която ми казва, че отново трябва да се уча да бъда социален) ме накара да кажа простото „И поздрави за музикалния вкус“. „Отраснал съм с тях“ – каза той кратко с емоция в гласа, сякаш музиката на този продран диск е всичко на света. Или поне всичко, което имаше на света онази нощ.

И тогава го разбрах – нещо, което от години улавях във въздуха, наслоено в ежедневието ми като олио на повърхността на водата. Улавях, без да осъзнавам и без да мога да назова по име – то просто бе там, на върха на погледа ми, но невидяно. Позната музика, познати сериали, поредици, хора, паркове, навици, привички, ресторанти, барове, клубове, книги, които се препрочитат отново и отново, филми, гледани за стотен път, песни, въртяни от касетки през 90-те до mp4-ки днес. Места, на които водиш всяко ново момиче. Познати заведения, в които ходиш всеки петък, понеже винаги е гарантирано средно забавно. Уютът на комфорта, бавната смърт в рутината на ежедневието, в която се давим доброволно отново и отново, защото тя не убива физически и от нея не боли. Единствено отнема енергията и смелостта да се сблъскаме с нещо различно, ден след ден, докато една сутрин вече няма значение – половината свят вече е изтекъл като пясък между пръстите, а останалата половина се е засилила като лавина, след която остават единствено сребърни коси.

Advertisements

Когато…

Когато последните песъчинки се изплъзнат между пръстите

остава ти единствено да заровиш ръце в пясъка

и да напълниш шепите си отново.

water beach sea waves hands shore playing 2560x1600 wallpaper_www.wallpaperhi.com_22

Безсмисълно

Пеперудите, които някой неблагоразумно бе нарекъл още преди еони години „мечти“, трептяха в нощното небе. Издигаха се към звездите, почиваха си на бледите ръце от светлина, които Луната протягаше към тях с майчинска грижовност и любов. А след това се учеха да летят в черния космос без да дишат, без да си говорят и така докато тежестта на всички копнежи, желания и молитви, които приютяваха крехките им телца, не ги повлечеше надолу.

Тогава винаги се намираше по едно слънце, чийто лъчи да заблестят в крилата на пеперудите, да заредят биологичните им батерии и с нови сили, те политаха нагоре.  Слънчевата светлина се отразяваше с такава огромна сила в пърхащите приключенци, че можеше да се види дори на Земята.  Такъв проблясък видях и аз, малко преди да се отвори Вратата някъде в другия край на града.

Скърцащият звук от пантите й ме изтръгна от замечтания унес, с който наблюдавах собствените си звездни пеперуди. От вътрешността на помещението се понася тежък звук – „туп-туп“, „туп-туп“. Светът започва да вибрира. До-ре-ми-фа-сол-ла-си-до. Ре е! Светът започва да вибрира в „ре“. Грешка, само аз вибрирам в „ре“, туптящото създание зад вратата говори на мен! Светът отново е различен, летен и прохладен, есенен и цъфтящ, а главата ми е приютила космос през който се носи звук на пърхащи криле.

somewhere only we know

Повей на вятъра, полюшваща се трева, избухваща звезда и отново се озовах на верандата на последния си дом. Там се скрих преди от летните жеги, горещия асфалт на училищните игрища, притеснения за изпити, ремонти и безсънни нощи. Там се скрих от меланхолично-депресантски дъждове, бури на съмнение, мирисът на страх и минало. Не усетих кога краката ми ме поведоха, кога избраха пътя към единствената такава къща на света.  Издига се предизвикателно, сама сред поле от огнена трева, сякаш в нея е затровена спяща принцеса, отразена в облачета живо огледало. Да, чувството, което ме обгръща, когато се завърна в някой от предишните си домове е неописуемо, чудно защо никога не го правя.

И тогава същият този повей на вятъра, който предшества всеки звезден взрив и който разлюлява всеки стрък трева, донася ехото на неспазени думи, които съм си изрекъл. Прожектира в съзнанието ми спомени от събития, които никога не съм посмял да предизвикам, шепти думи, които не съм изрекъл.

Не знам защо тръгнах назад, не знам дали искам да поправям скърцащите панти на всички къщи, които са ме приютявали. Просто исках да видя отново една от тях :)

… досега в „2010 – една одисея в София“

Пише ми се, а не съм депресиран, нямам нито изпит на другия ден, нито супер неотложна работа/курсови, проекти, обучения/. От друга страна,  вълшебната музика на God Is An Astronaut и млякото с нес явно подтикват към говорене и тъй като в 1:12 будните са дефицитни, а тези, с които ми се говори – вкаменелости от друга епоха – мислите ми ще криволичат под формата на заблудени буквички из виртуален лист хартия.

Решен да пиша колкото е възможно по-често (егоистично и за себе си), мисля да започна с това къде, аджеба, се запилях последните 3-4 месеца.

  • Януари някаква сесия се бори с мен. Постигнах притеснително висок успех, но мизерният такъв от предния семестър ми прецаква стипендията. Все пак от себе си не го очаквах – червена точка и потупване по рамото! Извършах софийските улици в безцелни, но смислени разходки и не умрях от студ.
  • Февруари бях зает да се самосъжалявам. Друго наистина не помня. Пък и малоумният месец е 28 дни, свърши прилично бързо.
  • Март – месец мечта :) Качих се на 17 етаж на Малкото НДК. Не ви го пожелавам! Отново не се пребих по заледените улици. Приеха ме за член на AIESEC Унсс, като няма да ви кажа какво правим там, хъхъ! Станах на 23, след това отново на 22, щото повече ми харесва. Намерих  „100 години самота“! Невероятна книга, един от малкото случаи, в които очакванията ми се оправдават :) Ходих на четиридневна конференция, запознах се с почти трицифрено число хора, ядох горящи бонбонки и проспах някаква пролетна ваканция. Мамка муу (и гарвана)!

И тъй, от мързелив и тъп, сега съм мързелив, но с потенциал. Като всички българи, т.е. Само дето ЕС ни подценява, разни учени ни мразят и не искат да покажат официални данни, според които IQ-то ни е на първо място в 4 изследвани планети, а световната банка, давейки се от злоба, не иска да ни даде по един, полагащ ни се по право, милион.

И нещо по-сериозно – полудявам! Но за това ще пиша по-късно :) А, да, в пристъп на вдъхновение преименувах блога. „Best, you’ve got to be the best“!

Имало едно време…

Доближавам се внимателно до вратата, като моля тишината да ми бъде приятел съвсем за мъничко. Ледностуденият под хапе игриво и леко злобно босите ми крака, но поне ме оставя да вървя. Долепям ухо до вратата, а другата страна ме залива с цял океан от звуци. Лавини, падащи звезди, пляскане на пеперудени крила, нощни песни, вятър.  Затварям очи и се надигам  на пръсти към шпионката, тъй като все още не съм порастнал достатъчно. Вече не ми е нужна табуретка все пак! Миг колебание в тъмното, докато въображението ми прожектира причудливи образи. Трябва ли да погледна точно там, да отворя отново очи. Още не е късно да си легна. Вратата е заключена, масивна и непробиваема, стихията от другата страна няма да я пробие. Повторното позвъняване ме изтръгва от унеса. Отварям несъзнателно очи. Мъжът от другата страна е средно висок, с риза и дънки. А лицето му… прилича толкова много на по-старо „мен” .От устата ми се изтръгва уплашен вик. Очите му се приковават в шпионката, сега вече наистина знае, че съм тук. Страхът и любопитството се вплитат като змии в краката ми и ги циментират за плочките, сега мога само да гледам. Толкова много прилича на мен. От къде се е появил. И къде отиде цялата феерия от звуците на пеперуди и падащи звезди? Сякаш разгадал въпросът ми насред морето тишина, непознатият отмества погледа си към нещо в ръцете си. Кутийка. Усмивка се разлива по устните му, докато бавно маха капака. И отново светът се превръща в звуци, листата започват да падат, цветовете цъфтят, слонове тъпчат далечни земи, хората танцуват степ, звънчетата шумят, докато пощальоните вършат своята работа. И аз искам, толкова много искам тази кутийка! Капакът отново е поставен на мястото си, морето тишина удавя сетивата навред, след което непознатият се навежда и оставя така бленувания предмет пред вратата. Усмихва се за последно преди да поеме надолу по стълбите, а аз най-накрая разбирам какво се случва. Изчаквам входната врата да се хлопне, броя до 100 и отварям вратата. Миг по-късно свещения дар е в ръцете ми, които треперейки се борят да отворят кутията. Единствения звук, който се чува е този на затваряща се врата. Започвам да плача и плача толкова дълго, че не осъзнавам кога кутийката е продължила да го прави вместо мен. От нея се носи и звук на стъпващи боси детски крака, на мигащи очи, на плах вик.  Започвам да тичам, да викам от радост, пълня кутията с всякакви звуци. Щастливо дете! Дете, което нито си задава въпроса „от къде идва тази кутийка”, нито усеща влезлите при отварянето на вратата спомени.

See you at the bitter end…

Понякога разбираш, че си ограбен прекалено късно. Очите ти се оглеждат внимателно и търсят нещо нередно, ръцете ти преподреждат за пореден път всички чупливи частици изграждащи съществото ти, въображението сглобява всичко в един кристално ясен образ, през който може да се види всичко – от органите, поддържащи живота, до мислите и чувствата, украсени в синьо, оражево и червено. И всичко изглежда наред, правилно и работещо. Движиш се, чувстваш, усмихваш се, подхлъзваш се, падаш и ставаш. На пълни обороти. Докато някой ден, без конкретна причина, не почустваш кражбата. Всичко се проверява отначало и ето – не си усетил как някой е отчупил малки кристалчета от белите ти дробове, когато истински си вдишал от живота. Някои нюанси на червеното липсват, а синьото е някак прекалено тъмно. Очите ти те подвеждат с несъществуващи образи, а мастилото в туптящата огнена стъкленица е понамаляло. Започваш да се питаш как е възможно да не си открил всичко това по-рано. Наистина ли е била толкова голяма заблудата, че всичко е наред? Мислите ти започват да препускат из бледозелените степи на времето, появява се лице, после още едно.  Стават все повече и повече, но никой не изглежда на крадец. Хладната ръка на паниката сграбчва същата онази червено-оранжева стъкленица, която толкова много пазиш, защото нямаш отговор. Поддаваш се на желанието да се скриеш на сигурно под одеалото, сред кръга от светлината на запалени лампи. Уморяваш се от страха, унесът те залюлява на ръце и в просъница за секунди минава мисълта, че може би паметта е най-увредената съставка на съществото ти. Вече не си толкова убеден, че някой е откраднал, може би по собствено желание си подарил всичко. Пореден преглед. Очите ти се припознават, но наред с това виждат много повече, отколкото помниш да са могли. Оранжевото е по-ярко. Стъкленицата дрънчи по-силно. Намираш парчета чуждо стъкло, огнено и по-остро от твоето. Минава време, а след като най-накрая си осъзнал значението на находката си, започваш да се надяваш, че всичко това ти е било подарено. Че никой няма да си го поиска обратно, че никой не те мрази, защото го имаш. Плашиш се отново. Какво ще остане от истинското ти „аз” в края на всичко това? Ще има ли нещо от него вътре в теб изобщо или ще си разпилян в съществата на други хора? А дали те са запазили нещо от това, което са ти взели? Лягаш си отново, като този път гасиш лампите. Стискаш силно чуждото късче стъкло, греейки се на топлия му спомен. И не се страхуваш, защото е време да живееш.