Детска игра

Затвори очи. Представи си как слънцето бавно се спуска над хоризонта, червените му багри доближават земята, над него се спуска сиво наметало. Наметалото прелива във все по-тъмни цветове и неусетно настъпва нощта. Проблясват светлини на крушки, светлини от прозорците на къщи, луната протяга бледа ръка, но навън е тъмнина. Опитай се да чуеш звуците на нощта. Вятърът, галещ тревата, щурците, потракването на прозорците. И над всичко това се извисява детския смях. Чуваш ли го? Те са заедно, щастливи и играят на криеница. Една от първите игри, която научаваме, една от първите игри, която обичаме, в която хвърляме енергия и цялото си желание да спечелим. И всичко е прекрасно, всички са приятели, всички са заедно и живеят щастливото си  детство.

След това порастваме и светът се обръща наопаки. Защото най-истинската, дълбоко лична трагедия, която преживяваме, и която ни превръща в мъченици, е играта на криеница. Крием думите и мислите си от останалите, от ужким най-близките си, със същото старание, с което сме криели телата си в тъмнината на нощта. Чувстваме се истински, но непризнати герои всеки път, когато не се ядосаме на някой, когато не се сблъскаме с него, когато премълчим и преглътнем. Чувстваме, че сме по-силните, защото някога отдавна някой ни е научил, че само слабите се ядосват, че слабите са тези, които показват чувствата си, които плачат или искат помощ. Чувстваме, че сме по-силните, щом сме преглътнали всичко и смятаме другите за слаби, без да разбираме, че те също преглъщат всичко. И не разбираме, че всъщност сме слабите, защото с всяко свое действие показваме само колко много внимание и близост искаме да получим. Живеем като мъченици – траем си, натрупаме всичко вътре в нас и никой никога не ни благодари за това, че обричаме мислите и чувствата си да обитават главата ни и да ни измъчват.

Затваряме думите си в клетки в главите си, където водим диалози сами със себе си, с въображаеми хора, но това винаги завърша по един и същ начин – тези мисли и чувства ще ни изядат. Някой ден ще станат достатъчно големи, че ще пометат не само близките и хората, които обичаме – ще пометат нас, когато най-малко очакваме. И ако не искаме да обречем живота си на нещастие, раздели, обвинения и самота, трябва да спрем да играем криеницата така, както знаем. Трябва да намерим това, което крием и да го покажем на света, такова каквото е. Грозно и хубаво, любов и омраза, гняв и тъга – защото има всичко.

Advertisements

Ego est

когато пишa за живите

а мъртви четат думите

мислите губят посока

но само за миг се объркват

после се връщат по пътя

защото пиша само за себе си

 

 

Страници, не думи

Миговете в човешкия живот са обречени на само дъх живот, на едно тупкане на сърцето. Отпускане-разпускане и вече ги няма. Туп-туп. След краткото им съществуване остават единствено спомени, но дори те са толкова кратковременни, че са отдавна изчезнали от съзнанието, когато човешкото тяло започне вечния си покой и съжителство с лишеите в почвата.

Докато реката на животът все пак тече, спомените изсветляват от лъчите на всяко следващо слънце, превръщат се в бели листове от книга, върху които пишем отново и отново своята история. Всяка следваща глава от книгата унищожава някоя вече написана, оставяйки единствено смътното чувство някъде отзад в тила, че там, някога е имало нещо, нещо се е случило, нещо някога отдавна е било ценно по напълно неразбираем начин. Но светът се върти и това нещо вече няма значение, вече не определя битието. Понякога остава белег, понякога – нищо. Понякога се вглеждаш в две черни очи, за които си написал първите си стихове преди десетилетие и не откриваш причината защо си пожелал да изплетеш онези строфи.

Така пишем книгите си. Винаги сами, в главата си, през призмата на собствените си разбирания, комплекси и страхове, опит, минало, стереотипи, проблеми, фалшив морал, самоналожени ценности. През своята призма за света, която си самоналагаме, за да се чувстваме сигурни, че сме прави, която ни защитава от истината. И със самотното писане правим неосъзнатата грешка да сътворим фалшивите истории, които ни карат да вярваме, че живеем правилно, които ни дават сигурността, че решаваме правилно, държим се правилно, чувстваме правилно. Колкото и да е тъжно, дните минават без осъзнаването, че написаното в тези книги никога няма да замени думите. Само думите водят до истината, от която така се страхуваме. А истината води до свободата просто да бъдем.

Приливи и отливи

Понякога болката от изоставянето се завръща по-силно. Поредни нощи, в които я сънувам, предшестват поредни утрини, в които краката ми мислено тичат към съседната сграда, а очите ми трескаво се въртят и озъртат по улиците, спирайки се на всеки бегло наподобяващ нейния силует. Усещането, че душата ти е наполовина черна, наполовина бяла и тази, втората половина някой я е взел, избягал е с нея и е оставил само тъмнината да тлее дълбоко в тялото ти, да се свива и разширява, сякаш диша. Да ти дава надежда, а след това да те поглъща.

Харесвам болката – концентрирана, гъста като мъгла, тежка и непосилно лека тъга. В основата си е просто тъга. А още по-дълбоко, в мен – кладенец от тъга, натрупан капка по капка през годините. Вече знам къде се помещава, колко е дълбок, как се е появил, защо е част от мен и защо винаги ще бъде. Знам колко малко и колко много едновременно се напълни кладенецът през последните 2 месеца. Знам, че е започнал да се пълни с детски сън за тъмните води и нещо зло, живеещо под тях.

Парадоксът в настоящето е, че аз обичам тъгата си. Прави ме щастлив, защото най-накрая я открих. И след като я открих, тежкото чувство в гърдите ми изчезна. И тепърва ще изникват кладенци след кладенци, всеки със свои води, история и значение.

Минали уроци за някой друг ден

Можи би късно, но все пак разбрах, че единствения начин да научиш някои неща, е да се върнеш назад в миналото и да извървиш отново пътя до настоящето. Да огледаш нещата назад трезво, да ги почувстваш, а не да ги оценяваш и едва след като ги преживееш повторно, с всички емоции – да продължиш напред. Върнах се назад, доколкото помня, далеч назад – до самото начало в което съм усетил нещо в живота си за пръв път. Научих и продължавам да научавам и разбирам толкова много неща! Винаги са стояли пред мен като нарисувани до най-малкия детайл картини, за които съм бил сляп ден след ден, дори да съм удрял главата в стените, на които са били окачени.

В детството си видях безобразно, нечестно точната прилика между това да бъдеш осъзнат родител и да бъдеш осъзнат партньор. Между очите, като пневматичен пистолет, ме застреля прозрението, че никога дотогава не съм осъзнавал точно какво означава това, какъв смисъл носи. Точно както родителите ми не са си давали сметка. Не разбирах простата истина, че за да бъдеш пълноценен родител, трябва да желаеш и да си дадеш сметка, че искаш да бъдеш такъв, напълно осъзнато. Че, ако не всеки ден, то през повечето време трябва да полагаш целенасочени усилия, точно както работиш по свой личен проект – да отделяш време за детето си, да се интересуваш, да четеш по въпроса, да си играеш с него, да го извеждаш, да си говорите, да правите заедно различни неща. Трябва да приемеш с цялата лекота на простотата и тежестта на отговорността някои неща:

  • Осъзнаване, че наистина искаш да го направиш – трябва честно да признаеш на себе си имаш ли желание или не, като и при двата отговора трябва да намериш причината „защо?“
  • Ясно приемане на факта, че трябва да работиш за това свое желание всеки един ден, целенасочено, с мисъл, усилие и времето, което инвестираш.
  • Ясно разбиране на факта, че щом това е твоето желание, следва да го приоритизираш пред останалите неща в живота си. Ставаш съзнателен родител/партньор тогава, когато разбереш, че това не се изисква от живота, понеже всички правят така, а напротив – ти имаш желание да се развиваш в тази си роля. Приоритизирането не те кара да жертваш неща, които искаш, а да правиш неща, които желаеш повече от останалите – ако не осъзнаеш това, няма смисъл да се захващаш.
  • Ставаш съзнателен родител/партньор тогава, когато разбереш, че това не е нещо допълнително към живота ти, а основата.
  • Можеш да бъдеш родител/партньор, когато приемеш, че това е приоритет и спреш да се вкарваш в задънената мисловна улица, че заради това жертваш някаква друга част от себе си. Или това е част от теб и ти си наясно защо го правиш, или не е, следователно не си наясно, попаднал си под влияние на социално напрежение/вътрешен конструкт и ако някой ден станеш родител или се озовеш в сериозна връзка, в един момент ще започнеш да живееш със съмнението, че някой някак насила те е вкарал в тази роля без твоето желание.

Може би защото не осъзнавах това, наистина не успявах да си представя как се превръщам в съпруг, а след това в баща, как имам семейство, как се грижа за него. Да, вярвах, че искам тези неща и наистина ги исках, но без разбирането какво изискват, те оставаха абстрактни понятия в ума ми. Съществуваха редица причини, за да не мога да си  представя как те се случват – неосъзнаване, че наистина искам, неъосъзнаване, че това изисква усилия и работа, а при всяко колебание – изисква още повече усилия, съсредоточение и разговори, приоритизиране и откритост. Защото, колкото по-открит и уязвим си, без да криеш страховете, толкова по-реално и истинско ще бъде всичко.

Изпитвам тъга, че през последните 7 години, не успях да израстна особено като партньор, въпреки многото неща, които преживях. Три години не приоритизирах и не работех за връзка, защото вярвах, че щом взаимното разбиране и нещата не се случват естествено и от самосебе си, значи няма смисъл аз лично да полагам усилия. Така, когато наистина свикнах с тази идея и стана достатъчно лесно за мен, просто приключих. След това три години вярвах, че нещата се случват естествено и заради тази вяра и факта, че в началото наистина се случваха естествено – отново не открих истината и знанието, че е нужно да полагам систематични усилия, за да може връзката да продължи, да се развива и да порастне заедно с мен. Приех, че това е естественото развитие, защото бе по-добре от предишния път, така че се задоволих с него и пасивната си роля – защо да полагаш усилия, ако вярваш, че и с тях и без тях нещата ще са все така? Лесно е да кажеш „просто сме такива“ и да отречеш факта, че всичко на този свят изисква усилия. Това ми разбиране е неправилно, детинско. Не отиваме на работа с идеята, че толкова си можем и цял живот ще бъдем младши специалисти – напротив, вярваме, че с работа ще станем по-добри и ще ни повишат. Не отиваме да учим в университети като си казваме, че след 4 години ще излезем същите хора, ако учим всеки ден. Не отиваме на курсове по танци, защото вече можем да танцуваме, а да вложим усилия и да научим нещо ново. Инвестираме толкова време и усилия в толкова неща, защото знаем, че ще ни се отплатят и ще ни направят по-добри. Но влизаме в сериозни връзки, не работим върху тях, затваряме се в себе си, изолираме отсрещния човек и накрая си казваме „не сме един за друг, различни сме, нещата не се случват естествено“.

Осъзнавам, че и в двата случая от по три години направих една голяма грешка още на първата си крачка – нуждаех се от обич и сигурност, от човек, който да ми дава увереност с присъствието си, защото така правят хората, защото това се очаква от нас – да бъдем с някой. В противен случай се приемаме за нещастни. Но никога не си зададох най-важния от всички въпроси, преди тази крачка: „искаш ли тя да бъде твой истински приоритет и всеки ден да е едно от най-най-важни неща в живота ти?“. Понеже не обичах да говоря със себе си.

Изпитвам задоволство и щастие, че научих всичко това и мога да го споделя открито пред самия мен. Сега знам, че някой ден, когато видя отново нещо стойностно, ще трябва да впрегна целия си наличен акъл и извън хормоните, които децата наричат „влюбване“, да направя съзнателен избор, че аз искам да приема този човек за приоритет, да работя с мисъл, цел и откритост за тази връзка, да превърна с честност, разговор и действия „влюбването“ в истинска обич, близост и сигурност. Да дам на този човек времето си, да се грижа за интересите му, да създадем общи. Разбрах, че това носи много повече близост и емоции – все неща, от които съзнателно или не съм се лишавал досега. Разбира се, без гаранции, че това ще проработи, защото изисква двама, които да разбират нещата по този начин. Но, ако някой ден  се получи, ще трябва със същия акъл и осъзнатост да приема, че искам да бъда баща с последствията, че за десетилетия децата ми ще бъдат мой приоритет, наред с човека до мен. И доброволно, с желание ще давам времето и вниманието си, защото ще го искам и ще бъде по-важно за мен от другите неща, въртящи се в главата ми. Надявам се, че ще успея да приоритизирам нещата така, точно както през последните два месеца успях да приоритизирам грижата за себе си пред работата и нервите, изграждането на връзки с близките и приятелите си пред обикновеното пиене и забавление, тялото си пред просто разума си, детето в себе си пред възрастния, който го оценява и осъжда, защото е слабо, връзката между мислите и физическото ми съществуване, писането пред Facebook, планините пред безцелното играене.

Мислех, че всичко, което научих ще се събере в абзац, но може би съм порастнал повече, отколкото си давам сметка. Признавам си, че се гордея със себе си и отново се чувствам по-добър от другите.

(от)даденост

Продължавам да дълбая миналото със стотици свредели, като методичен или откачен хирург. Носи ми покой, макар че осъзнавам едно: каквато и да е истината в миналото, тя не е истината в настоящето. Точно в този момент, докато пиша това, истината вече е друга. Не като хамелеон – тя не е сменила цвета си, тя е изцяло ново същество.

Свределът проби в спомените за обвинение. „Приемаш ме за даденост“. И продължи да дълбае, за да си обясня как се стигна до моментът, в който това обвинение наистина се бе превърнало в истина. Видях началото. Видях, първата реплика, първата стъпка, с която потънах в убеждението, че никога няма да ме напусне. Първата шеговита заплаха към мен какво ще ми се случи, ако я изоставя. Всички разговори, в които единственият възможен край на тази връзка, беше аз да си тръгна. Приемането, наслагването слой по слой на разбирането, че аз съм единствения, от който зависи дали ще бъдем заедно. Приемането, че ако аз не реша друго, ние винаги ще бъдем. Сякаш никога не съществуваше другата опция – тя да направи крачката извън кръга. Никога не изрече мисълта „ако аз те напусна“. И под тази неизречена мисъл, подсъзнателно, усещах зависимостта към мен. Усещах страха, болката, дори ужаса какво ще се случи, ако аз наистина си тръгна. И приех, приех за даденост не друго, а това, че няма да го направя.

Красотата на живота е в това, че така научих урок. Урок, който сигурно няма да ми помогне някога, защото истината вече е различна. И ще бъде различна следващия път. Надявам се да е различна, надявам се никой да не постави щастието си в ръцете ми, нито аз в неговите. Надявам се никой да не иска да бъде толкова зависим от другия или да жертва свободата си.

Само-там

Обви ме като черното наметало на нощта. Наслои се като тишина след най-мрачната буря. Удари ме както бурните вълни удрят скалите. Чувството на самота. Чувството, че колкото и да споделям емоциите и преживяванията си с близките, онзи, най-близкият, с когото ще прекарам живота си до последния си ден – него отново го няма. Отново е неизвестен. Безформено лице сред тълпа от хора, всички еднакви. И няма как да му кажа нищо, няма как да споделя и сричка от нещата в ума ми, не мога да предам и електрон чувство към него, за да съм истински разбран поне веднъж.

И ми идва да изляза по улиците и да започна да го търся. Да вися по баровете, клубове, кина, библиотеки, да обикалям хижи или хотели, за да го намеря, този най-близкия, или поне някой подобен. Само за да убия самотата, да я хвърля от скалата в морето, да гледам как се гърчи конвулсивно, докато пропада и се удавя в студената вода. Искам да гледам как последните балончета въздух излизат на повърхността, преди да изчезне.

Идва ми да го търся и знам, че не трябва. Знам, че няма смисъл. И няма да има, защото не мога да приема, че самотата си е моя. Че това е естественото състояние. Че моментът, в който губим способността си да сме сами, е моментът, в който губим и най-близкият си човек. Защото оставяме в ръцете му цялото си щастие, предаваме му цялата отговорност за това щастие. Никой не може да ме направи истински щастлив, освен аз самият. И въпреки всичко, трябва да приема, че самотата е част щастието. Неделима част. И трябва да се науча да живея с нея, преди да те намеря.