Eternally Missed

Стрелката на часовника се отмести и един пропуснат миг се откъсна от тъканта на настоящето. Понесен като есенен лист към миналото, той бързаше да се примири с нечестната си съдба. Единственото, което бе притежавал някога на този свят, беше надеждата, че някой ще го улови преди момента да отмине.

И той се нядаваше, макар да знаеше какви са хората – те никога не мислеха за миговете преди да е станало прекалено късно. А когато вече нямаше какво да се направи, започваха да се вайкат, да ги привикват един по един, изравяйки ги от катакомбите на миналото. Превръщаха ги в демони, обличаха ги в тъга и безсилна ярост, а след това изкривяваха дори този им облик през меланхолични огледала. Така невинните мигове биваха обричани на вечно страдание, прокълнати и затворени в спомени.

Докато се носеше към миналото, пропуснатият миг прости на хората. Все пак те бяха почти като него, надяваха се. Надяваха се, че следващия миг няма да е пропустнат. И въпреки всичко, те можеха да говорят, можеха да вървят. И бяха виновни. Една крачка и думи. Просто думи. Те решават всичко.

P.S. Мисля, че заслужавам награда, понеже съм послушен и съм пич! Така че кажи кога ше ядем сладолед!?? И благодаря :)

Un poco de tristeza

Стихийният вятър нападна и удари, а аз се задържах със сетни сили и отстъпих само крачка – нищо и никаква загуба в тази битка. Втората му атака, обаче, се оказа по-бърза и силна, и загубил опора се понесох назад, през коридора и към вратичката. Имаше врата, някъде там в белязаното от случайности начало. Надявам се, че в онзи свят случайностите наистина съществуваха, защото са по-малко зловещи от всички планове на някоя съдба.

Докато летях назад, тласкан от стихията като безжизнена кукла, забелязах отново картините, разположени на интервали по светлите стени. Горяха. На идване се спирах пред всяка една от тях и им се любувах толкова продължително, че по някое време изгубих представа дали изрисуваното по тях е нечия измислица или проекция на собствените ми спомени. Но дори да бяха чужди творения, болката ,че никога няма да ги видя отново, бе лично моя. Надявам се, че тогава, в онзи свят, нямаше никакво значение кое е истинско и кое не.

Вглъбен в мислите си и в загубата, спрях да усещам сблъсъците на тялото си в пода от червен мрамор. Та какво значение имаха те, сякаш не знам, че колкото по-нависоко се катериш, толкова повече боли когато падаш. Последната картина, която видях, бе пощадена от милувката на пламъците. Зимен пейзаж, тих и спокоен, но все пак някак сгрешен и… луд? В този миг дочух леко скръцване и вратата, не, случайността, се отвори и затвори, изхвърляйки ме на пуста улица. И, както правят всички случайности, заискри и се превърна в сребро. После в лимон. После в чаша алкохол, късче лед, капка вода, сол, книга, песен, дума, нищо. И тогава, в онзи случаен ден на този свят, заваля сняг, а аз все още не знам какво се намира отвъд стихийния вятър.