Стрелката на часовника се отмести и един пропуснат миг се откъсна от тъканта на настоящето. Понесен като есенен лист към миналото, той бързаше да се примири с нечестната си съдба. Единственото, което бе притежавал някога на този свят, беше надеждата, че някой ще го улови преди момента да отмине.
И той се нядаваше, макар да знаеше какви са хората – те никога не мислеха за миговете преди да е станало прекалено късно. А когато вече нямаше какво да се направи, започваха да се вайкат, да ги привикват един по един, изравяйки ги от катакомбите на миналото. Превръщаха ги в демони, обличаха ги в тъга и безсилна ярост, а след това изкривяваха дори този им облик през меланхолични огледала. Така невинните мигове биваха обричани на вечно страдание, прокълнати и затворени в спомени.
Докато се носеше към миналото, пропуснатият миг прости на хората. Все пак те бяха почти като него, надяваха се. Надяваха се, че следващия миг няма да е пропустнат. И въпреки всичко, те можеха да говорят, можеха да вървят. И бяха виновни. Една крачка и думи. Просто думи. Те решават всичко.
P.S. Мисля, че заслужавам награда, понеже съм послушен и съм пич! Така че кажи кога ше ядем сладолед!?? И благодаря :)
Butterflies & Hurricanes 